Пловдив - бягство и завръщане - есе

С времето и навика човек спира да осъзнава стойността на това, което притежава и приема ежедневието за даденост. С времето закърняват любопитството и способността да се учудваш, присъщи за всяко дете и толкова рядко срещани у възрастните. А те са есенциална част от живота – без тях той се превръща в периодично повтаряща се рутина, лишена от чувство за удовлетворение, в невзрачно съществуване, лишено от цвят и смисъл. Понякога, за да се оцени всеки ден и всеки малък, но важен житейски детайл, е нужна промяна. Нужно е да се откъснеш от познатото и да видиш нещо ново, да се запознаеш с нещо различно и чуждо, за да оцениш своето собствено.

Целият ми съзнателен живот е минал в Пловдив. До такава степен съм свикнала с този град, че рядко се случва да се замисля за причините толкова хора от цял свят да го посещават.

За първи път ми се наложи да мисля за това, когато на посещение в Пловдив дойде моя приятелка от Чехия. Тогава трябваше да се запозная с историята на града и всичките му особености, защото имах задачата цяла седмица да развеждам момичето из града. В началото не знаех как ще запълня толкова време само с обикаляне из градските улици без да отегча гостенката си. В края на престоя и обаче се изправих пред обратния проблем – как да смогна да покажа всичко, което си заслужава да бъде видяно. В крайна сметка се оказа, че девизът „Древен и вечен“ не са просто три думи, поставени под герба на града ни. Оказа се, че Пловдив е запазил спомена за толкова много древни цивилизации и култури, че и една седмица съвсем не е достатъчна да се запознаеш с тях. Оказа се, че тъй като Пловдив е на кръстопът в Европа, тук винаги са се събирали различни народи и културният живот винаги е процъфтявал.

Това обаче не е нищо ново и неизвестно. Единственото забележително е как аз стигнах до този извод, какво ме накара да вдигна поглед от ежедневнитте си задачи, от рутината, държаща ме в границите на познатото и да се огледам около себе си, за да видя света, в който живея. Сега, докато пиша тези редове, осъзнавам, че имам повод да се гордея, че съм родена именно в Пловдив и имам привилегията да го наричам свой роден град.

Повечето млади хора мечтаят да завършат образование и да работат някъде другаде, за някои дори е без значение къде точно. Когато говоря с приятелите си, това винаги е сред основните теми за разговор – пътуването – всеки споделя за различните места, които е посетил, всеки обсъжда възможностите и предимствата на София, на Германия или Англия. И всички сякаш се опитват да избягат по най-бързия възможен начин от Пловдив по една или друга причина – за едни е важна кариерата – повече от всичко друго, за други качественото образование е на първо място, а някои просто се прехласват по другите Европейски страни, по красотата или уредеността на някой град, по езика или нещо друго, което по някакъв начин се различава от това в Пловдив.

И все пак където и да странствам, въпреки красотата на местата, които посещавам, завръщането ми в Пловдив е свързано с необяснимо чувство на облекчение. В момента, в който видя табелата на града, осъзнавам, че колкото и да обичам да пътувам, усещането да си у дома не може да се сравни със скитането по света независимо с колко красота и чудеса е пълен той. И все пак това облекчение от завръщането е придружено и от силна тъга по приключилата авантюра и желание за започване на ново пътуване. Колкото по-дълго се задържа в друг град или страна, толкова по-силно започва да ме тегли Пловдив обратно, толкова по-често започвам да сравнявам всичко около себе си с това в родния си град. И ето, оказва се, че винаги се стремя към това, което нямам. Ако съм в Пловдив, искам да пътувам. Ако съм на път, искам да се върна. Винаги оценявам най-добре това, което имам в момента, в който то е далеч от мен или е загубено.

Там, където човек е роден, се чувства най-добре. Организмът е най-добре пригоден към условията на живот, в които е създаден и в които се е развивал. И въпреки това периодът между детството и зрелостта е време, в което нуждата да се опознаят нови места, да се пътува е най-силна. Любопитството към света е най-силно в този житейски период и човек има желание да разшири мирогледа си по всеки възможен начин.

А какъв по-добър начин да оцениш Пловдив от това сам да го сравниш с други места и да се убедиш в достойнствата му? Как можеш да оцениш спокойствието, което те обзема, докато сновеш из Пловдивските тепета, ако не си видял останалия свят със собствените си очи? Човек дори не разбира чистото щастие от обикалянето по пловдивските калдъръми в Стария град, напечени от жаркото юлско слънце без цел и посока, докато не се убеди сам, че тази свобода и лекота я има само на това магично място, пораждащо в душата усещане за вечност и обединяващо миналото и бъдещето в един единствен миг, наречен настояще. Без база за сравнение е трудно да оцениш достойнствата на каквото и да било.

Пловдив е място, което може да предложи всичко, от което човек се нуждае, но най-важно е чувството за принадлежност, което неусетно се заражда у всеки пловдивчанин и  с времето го закотвя за града. Това чувство често остава незабелязано, но то е пряко свързано с щастието на човека. Когато човек се завърне у дома след дълго пътуване, лекотата, обзела душата, е най-лесно осезаема. А тя е в нас всеки ден, в който кръстосваме улиците на Капана и  Стария град. И именно тази лекота е предпоставка за изпитването на щастие. Когато човек се намира в града, на който принадлежи, той е истински свободен и истински щастлив.

Бягството обаче е изключително важно и дори задължително, ако човек иска да оцени достойнствата на Пловдив. Чак когато се усети носталгията, обземаща човек по време на пътуване, тогава може да се осъзнае смисълът на завръщането. Как може човек да изпита това катарзисно усещане, когато след дългия път пред очите изскочат тепетата и реката, ако първо не е напуснал Пловдив?

А завръщането е различно за всеки. Някои се връщат веднъж на няколко години и за по няколко дни, но градът винаги е в умовете и сърцата им. Други не могат да издържат повече от няколко седмици скитане, преди да сменят посоката и да се завърнат в Пловдив. За хората, родени в този град сякаш е невъзможно да го напуснат завинаги. Колкото и дълго да е пребиваването им на друго място, завръщането е неизбежно.

Въпреки пътешествията и опитите за напускане на Пловдив, духът на града е толкова силен, че рано или късно привлича жителите си обратно. Може би защото това е най-старият жив град в света и с хилядолетия е съхранявал душите на обитателите си и на отминалите епохи. Може би необяснимото чувство, което обзема човек, стъпващ по нажежените многовековни камъни, станали свидетели на толкова история и велики събития, е причина да е невъзможно да се устои на магнетизма на Пловдив. Усещането за нещо загадъчно и магично, хипнотизира и кара човек да пожелае да остане завинаги. Влиянието на тази странна хипноза се отразява върху всеки и го кара да се чувства у дома. А всеки знае, че сърцето е там, където е домът. А домът е там, където е родното място. Затова въпреки безспорните красоти и качества навсякъде по света, за пловдивчани Пловдив винаги ще бъде убежище, място, където да се завърнеш, място, на което да бъдеш щастлив.