Българската поезия - Вазов и природата

Днес искам да споделя една своя новооткрита страст - страстта към поезията. И както един велик писател казваше: "Поезия трябва да се чете в оригинал.".

И така - Вазов - неслучайно наречен Патриарх на българската литература. Той е един от малкото български възрожденски поети, доживели със собствените си очи да видят Освобождението. Той е първият професионален български писател, писал успешно във всеки един литературен жанр. Не, да се каже, че писането му е успешно просто не е достатъчно силно. Той пише в перфектна художествена форма - произведенията му са истински шедьоври и образци в литературата. Дядо Вазов винаги е имал особено отношение към българския народ - той се вижда като баща на народа. А единствената му истинска любов до края на живота му си остава България.

Едни от най-красивите му стихотворения са тези, описващи красотата на българската природа. Независимо, че са писани преди векове, те са актуални и лесни за разбиране, достатъчно е да отидеш в планината, да погледнеш гората и полето, за да разбереш чувствата на поета, отразени в стиховете му. Затова те са вечни.

И така, да преминем към поезията:

ОТЕЧЕСТВО ЛЮБЕЗНО, КАК ХУБАВО СИ ТИ!

Отечество любезно, как хубаво си ти!

Как чудно се синее небето ти безкрайно!

Как твоите картини меняват се омайно!

При всеки поглед нови, по-нови красоти:

тук весели долини, там планини гиганти,

земята пълна с цвете, небето със брилянти...

Отечество любезно, как хубаво си ти!

II

Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?

Ти сбираш в едно всички блага и дарове:

хляб, свила, рози, нектар, цветя и плодове,

на Изтокът светлика, на Югът аромата;

горите ти са пълни с хармония и хлад,

долините с трендафил, гърдите с благодат.

Коя земя от теб е по-пъстра, по-богата?

III

Отечество, не си ли достойно за любов?

Кой странник без въздишка можб да те остави?

Кой има сила твоите картини да забрави?

Що нямаш ти? Що липсва под синий ти покров

в случбй, че бог би искал Едемът да премести

и своя рай прекрасен при Емус да намести?

Отечество, не си ли достойно за любов?

IV

Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?

Не те познават даже децата ти сами

и твойто име свято не рядко ги срами!

Какъв ли свят прекрасен в теб йоще скрит остава?

Какви ли тайни дремят, богатства, красоти

по твоите долини, поля и висоти?

Ти рай си, да; но кой те прилично оценява?

V

Ах, ний живейме в тебе, кат същи чужденци,

и твоят дивен вид ни не стряска, не привлича.

Рогачът в планините по-много те обича,

по-харно те познават крилатите певци,

но ний не видим нищо, нам нищо не ни тряба,

доволно е, че даваш покривката и хляба,

и ние в тебе, майко, ще умрем чужденци!

Хисар, 1882

КОГАТО ИДА В БАЛКАНА...

Когато ида в Балкана

в ония тъмни дъбрави,

сърце ми бързо ще сети

свобода, лекост и здраве.

Над мен си гледам небето,

пространства волни, широки,

под мен полята зелени,

долини хладни, дълбоки.

Душата бива там чиста

без яд, без грижи, без страсти.

В недрата твои, природо,

таи се чистото щастье!

ПРИ РИЛСКИЯ МАНАСТИР

Сега съм у дома. Наокол планини

и върхове стърчат; гори високи, диви

шумят; потоците, кристални и пенливи,

бучат - живот кипи на всичките страни.

Природата отвред, кат майка нежна съща,

напява ми песн?, любовно ме пригръща.

Сега съм у дома. Над мен Еленин връх

боде лазурний свод и мен при себе кани;

отсреща Бричебор ми праща здравий дъх

на своите ели и бори великани;

а Царев връх от юг издига се огромен

с плешивия си лоб и царския си спомен.

Сега съм у дома, сега съм в моя мир -

мир въжделен и драг. Тук волно дишам ази,

по-светло чувствувам; свещен, отраден мир

изпълня ми духът, от нов живот талази

нахлуват в мен, трептя от нови ощущенья,

от прясна сила, мощ и тайни песнопенья...

Сега съм у дома, сега съм пак поет -

във лоното на таз пустиня горска, свята;

разбирам на леса любовний тих привет,

на струите шума, на бездната мълвата.

Разменям тайна реч с земя и синий свод

и сливам се честит във техния живот.

Сега съм у дома, в сърцето съм на Рила.

Световните злини, тревоги са далеч -

за тях е тя стена до небеса турила -

усещам се добър, почти невинен веч.

Духът ми се цери след жизнената битва,

вкушавам сладък мир във песни и молитва.

Сега съм у дома. По часове, благат,

край бистрата река, при звучната? песен,

мечтая ил чета... Ил кат орел надвесен

над бездните стоя, и моят ум фъркат

блуждае в хаоса, до господа отива,

на мирозданьето във тайните се впива.

Сега съм у дома - не съм тук странен гост.

Природата всегда, но буйната природа,

що пълни я живот, шум, песен и свобода,

бе моят идеал величествен и прост

Поклон, скали, води! Поклон, ели гигантски!

Вам, бездни, висоти! Вам, гледки великански!

Сега съм у дома - участник в рилский хор.

Аз тук не се родих - тук бих желал да тлея -

под горский вечен шум - дълбока епопея -

и на Еленин връх под вечно будний взор;

да имам гроб, подир живот-синджир теглила,

в величествените обятия на Рила.

КЪМ ПРИРОДАТА

Поклон на теб, природо, създанье необятно

на твоя свод лазурен, на твойто слънце златно,

на твойта вечна младост и вечна красота,

на всичко, що е в тебе божествено и тайно,

невидимо, кат бога, велико и безкрайно

    и равно с вечността;

на всичко, що те пълни, и движи, и вълнува,

що пей, що шушне страстно, въздиша ил празнува —

от дъха на зефира до буйний аквилон,

от бялото кокиче — дете на снеговете,

до бора исполински — връстник на вековете —

    поклон, сега поклон!

В часа, когато пролет с диха си те съгрява —

с зари, с цветя, с зелено те кичи, подмладява;

в часа, когато - светла — личиш на божество,

кат странник някой скитен, кого шумът довлече,

аз ида с възхищенье да гледам отдалече

    на твойто тържество;

да гледам и да гълтам въздуха, светлината,

разляни в твойте доли, в горите, в небесата,

и в мойте гърди фаща кръв нова да търчи,

и моя глас внезапно на устни ми замира,

и мойто сърце става на някаква си лира

    готова да звучи.

И как си ти прекрасна! Как смайваш и пленяваш

и с блясъка си чудни очите заслепяваш!

Небето ти е пълно с зари, с звезди, слънца,

дъбравите със химни, въздухът с аромати,

де ляствичките стрелят песните си фъркати

    и пеещи крилца.

Теб всяка пролет нова с труфила нови кичи,

размесени със рози, със здравец и кокиче,

кат млада годеница, що готвят за венец,

и твойто девство чисто се вечно подновява,

и твоят празник брачен без край се продължава —

    и няма той конец.

И сводът син, прозрачний е твойто було бело

и слънцето — брилянтът, що грей на твойто чело,

във облаците леки са твоите мечти,

въздишките ти страстни са в шъпота зефирни,

в росицата кристална са твоите подирни

    девически сълзи.

Но ти си вечно млада и с таз усмивка ясна

пребъдваш безконечно чаровна и прекрасна,

и никой твойто було небесно не сбърчи,

и пятно йоще няма въз твойта чиста дреха,

и бурите всемирни една лъча не зеха

    от твоите лъчи.

И цял порой столетья въз теб, кат сън минали,

една седина, бръчка не са ти йоще дали,

нито листце свалиха от красний ти венец,

и ти си пак тъй нова и свежа и богата,

като че вчера йоще излезе из ръката

    на вечния творец.

И само человекът — създание разбито,

препълнено със грижи, от страстите надвито,

час мирен не нахожда въз теб да фърли взор,

да дъхне твойта свежест и тишина, и сладост —

участие да земе в нетленната ти радост

    и празничния хор.

Защо е той осъден на тоя подвиг мъчен —

във тебе да живее, от теб да е разлъчен?

В свобода да е пуснат, а в робство да копней?

Възтокът и зората му нищо не обаждат,

кога цветята никнат и песните се раждат,

    той чезне и немей.

Защо той — бог и червяк — дете на суетата,

един в света не може да люби красотата,

пространството безкрайно, хармоньята, мирът?

И с умилени очи, с душа и сърце мирни:

Благодаря! да каже на хаоса ефирни,

    де мирове трептят?

Защо ръждата тленна от теб да предпочита —

и свойте дрипи жалки — от твойта дреха сшита

с лъчи, с дъга, с смарагди, с румянец и злато?

И звънът на среброто или на железата —

от твойта песен чудна разляна в небесата:

    Защо? Защо? Защо?

Но ти, природо вечна, духа ми не огряваш,

на тоз въпрос безумен бръз отговор не даваш:

и ти сама си даже загадка зарад нас!

На нашите съмненья и лутане несвясно

ти отговаряш само с едно величие ясно,

    кат някой сфинкс без глас!

И нашите страданья, и радости, и вопли

мира ти не смущават и туй що нази чопли,

вълнува, мъчи, губи, не бърчи твоя лик;

ти само се любуваш на хубостта си вечна

и гаче тихо чакаш, щастлива и безпечна,

    невидим годеник!

И аз скиталец бледен, изникнал без причина,

и пак така увяхнал — аз скоро ще замина

кат гост неканен, тъмен, о, дивно естество!

И сред шума, песните — подобно вековете —

безследно ще изчезна, без някой да ме сети

    в туй вечно тържество!

Пловдив, 14 март 1882