"Щастие" - Кратък разказ

В кафенето е шумно и хладно. Седя на любимата си маса до прозореца, откъдето се отваря прекрасен изглед към главната пешеходна улица на градчето, по която е най-вероятно да се сблъскаш с всевъзможни хора и да станеш свидетел на най-разнообразни, достойни да бъдат документирани ситуации. Именно затова, оборудвана с фотоапарата си и слушалките, пазещи ме от досадния шум в кафетерията, заредена с търпение, седя на масата до прозореца в тази ранна юлска сутрин, пия любимия си черен чай, и незабелязяно запечатвам в снимки всичко интересно, на което стана свидетел – скрити възмутени погледи на възрастни дами, отправени към някоя оскъдно облечена девойка, изражения на копнеж върху лицата на младежи, минаващи покрай твърде силно гримирани свои връстнички.

Докато внимателно оглеждам минаващите, в търсене на поредната мишена, погледът ми се спира въху пейката точно от другата страна на улицата. Там, на сянка под красив стар кестен седи млада жена, държаща на ръце бебе. Усмихнатата майка прегръща детето си, закача го и го гъделичка, а то се залива от смях. Успявам да направя няколко снимки, преди млад мъж да закрие жената от погледа ми. Те разговарят кратко и мъжът сяда на пейката. Младата майка бързо губи интерес към явно непознатия, делящ пейката с нея. Обаче неговият поглед се отклонява към чантата на жената, озовала се между двамата, по-често, отколкото е нормално. След няколко минути виждам как той внимателно се протяга и вади нещо от широко отворената чанта. Жената изглежда толкова вглъбена в детето си, че не разбира какво се случва.

Поколебавам се за кратко. В крайна сметка съвестта ми надделявя над разумната мисъл да не си пъхам носа в чужди работи, ставам от масата и бързо събирам нещата си. Отправям се към касата и пререждам няколко души в бързината да платя и изляза от кафенето под тежестта на доста гневните погледи на прередените.

Отивам бързо до пейката, но мъжът е изчезнал. Бързо обяснявам на жената какво съм видяла с ужасно чувство на вина, че мигът ми на колебание е бил причината да се забавя прекалено дълго, за да помогна на майката. Тя обаче ме поглежда с доста хладен и съвсем не изненадан поглед, въпреки думите ми. Поведението и ме стъписва, а след миг чувам как някой зад пейката рязко и гневно извиква: „Стоп!“.

 Поглеждам към малката градинка зад пейката и виждам там няколко професионални на вид камери и вбесените погледи на хората, работещи с тях – всичките насочени към мен. В този момент иззад едната камера се показва младият „крадец“ и се насочва отново към пейката с развеселен вид. Той идва до пейката и ме поглежда – явно нещо в стреснатото ми изражение го кара да избухне в смях.

-Този път можеше да се получи наистина добре – обръща се той към хората зад пейката.

-Да не би да снимате някакъв филм? – питам аз, най-накрая възвърнала си способността да говоря.

-Да, но тази сцена днес цял ден не ни се получава. Този път беше тръгнала добре, но явно продължават да се намират съвестни граждани, които до се намесят, като станат свидетели на моите безсрамни действия.

С всяка негова дума усещам как кръвта все повече нахлува в лицето ми и скоро съм съвсем сигурна, че съм придобила цвета на узрял домат. От срам, че съм провалила работата на толкова хора просто не знам какво да направя: как да замажа положението, как да се извиня. Направо  ми се иска да си сложа шапка-невидимка и да изчезна.

-А всъщност защо не използваме този дубъл? – пита внезапно младият актьор.

-Всъщност това може би няма да промени толкова сценария, а и наистина нямаме повече време за тази сцена – отговаря единият от мъжете, облегнат на едно от дърветата в паркчето.

Лицата на всички бавно се отпускат и те започват да кимат с глави.

-Обаче ни трябва твоето съгласие – обръща се към мен „крадецът“.

Никога не съм била привлечена от алтернативата да седя пред камера – обикновено предпочитам аз да снимам пред това да ме снимат, но в случая просто не ми се вижда възможно, затова неохотно се съгласявам.

Актьорът изважда от джоба си листче хартия и написва нещо на него, след което ми го подава:

-Това е имейлът ми. Ако ти е любопитно да видиш как се е получила сцената, ми пиши, за да ти я изпратя. И не се притеснявяй за случилото се – все пак имаше добри намерения, така че няма от какво да се срамуваш.

Благодаря и им пожелавам успешна работа. След като се успокоявам, че не съм се изложила толкова, колкото допреди минути изглеждаше, осъзнавам, че в бързината да изляза от кафенето, съм забравила чантата си там. Със свито сърце се връщам в кафенето и се приближавам до касата. Човекът, който ме обслужи още е на смяна, но този път аз чинно изчаквам реда си, преди да го попитам без особена надежда:

-Извинете, случайно да сте намирали една изгубена чента?

-Да, госпожице, изчакайте един момент, моля!

Той се скрива зад една врата и след секунди се връща с чантата ми в ръка.

-Благодаря Ви много! – казвам аз, като си взимам чантата.

-Не на мен трябва да благодарите, един човек забелязал, че сте я изпуснали, докато сте плащали, но не могъл да ви я върне лично, понеже много сте бързали.

Благодаря отново и излизам за втори път днес от кафенето с ясното съзнание, че един от хората, които прередих, явно е върнал чантата ми в кафенето.

Учудването ми от факта, че по света все още се среща такава безкористна добрина е безгранично. Толкова ме впечетлявя този жест, че през целия ден не забелязвам нищо друго, освен проявите на любов между хората, усмивките, щастието по лицата им. Това кара и мен да се усмихвам на непознатите, с които се разминавам и да се чувствам лека като перце, необременена от тревоги и грижи. То ме кара да се чувствам щастлива.

Тес Касиди