"Офлайн" - разказ за Надежда

Офлайн

Надежда за пореден път погледна телефона си. В този студен зимен ден –поредния от дългата ваканция -  най-вълнуващото и занимание сякаш се свеждаше до това – през минута-две да проверява дали той не и е писал. А съобщение не идваше. Разликата между двамата беше не само разстоянието (макар че ги делеше цял океан), но и в годините, мислите и заниманията им. Но няколкото вълшебни часа, които бяха преживели заедно през отминалото знойно лято в града бяха достатъчни да я оставят в трепетно очакване на няколко написани набързо думи. Никаква логика нямаше в поведението и и тя се ядосваше сама на себе си, но не можеше да се бори срещу чувствата си.

След още час, прекаран в превключване на телевизионни канали и постоянна проверка на малкото електронно устройство за тези скъпоценни няколко думи, Надя изключи телевизора и се запъти раздразнено към стаята си, решена най-накрая да предприеме нещо смислено и поне да излезе от къщата, в която беше затворена от дни. След като се облече и излезе, тя тръгна бавно и безцелно да крачи по малките улички. Накъде беше тръгнала, тя не знаеше. Просто имаше нужда да повърви и да помисли.

Неусетно тя се озова на моста – любимото и място, където винаги успяваше да се успокои, гледайки бавно течащата река.

Надежда за пореден път хвърли бегъл поглед на телефона си, без кой знае какви очаквания. Докато ревизираше за нови съобщения, някой леко я побутна и телефонът се изплъзна от ръката и. Проблемът обаче беше, че същата тази ръка беше така протегната, че устройството сякаш на бавен кадър започна да пада към реката, докато с тихо цопване не се загуби някъде по течението и.

В първия момент момичето не успя да реагира. След първоначалното стъписване, то се обърна яростно, търсейки виновника с поглед. Мостът обаче беше безлюден. Не беше възможно за толкова кратко време човекът да е минал покрай Надя и да е прекосил целия мост, но фактите говориха друго и, както често се случва с необяснимите неща около нас, тя бързо съсредоточи мислите си върху друго – в случая – върху по-големия проблем – липсващия телефон.

Когато се прибра и разказа за случилото се на родителите си, реакцията им беше точно такава, каквато Надежда беше предвидила – те не и се скараха, но заявиха, скоро няма да получи нов телефон и и дадоха избор – да използва собствения си стар розов телефон с копчета или да вземе този на баща си (също изглеждащ като излязал от миналия век, но поне разполагащ с камера). Малкото розово устройство въобще не беше вариант, така че всъщност избор нямаше и Надя се сдоби с телефон с цели две опции – да провежна разговори и да прави снимки (макар че второто беше под въпрос). Тя знаеше, че сама беше виновна за случилото се и сега просто се чудеше какво да прави с живота си (а и как да поддържа връзка с момчето от другата страна на океана). Бавно започна да осъзнава колко зависима беше станала от телефона си, от връзката с интернет, от неограничения достъп на информация, от постоянното присъствие в социалните мрежи. Изведнъж тя усети каква огромна част от времето си бе прекалвала, взирайки се в малкия екран. Надя си даде сметка, че по никакъв начин не беше спечелила от това постоянно лутане във виртуалния свят и реши, че е време да се промени.

На следващия ден тя стана рано, оправи стаята си, облече се и излезе. Този път обаче знаеше точно накъде е тръгнала – към мястото, което често използваше за убежище – библиотеката. Този път обаче тя седна не пред бюрото с компютрите (както би направила във всеки друг ден), а на маса близо до прозореца. Беше избрала няколко книги и смяташе да прекара целия ден в уютното помещение. Докато решаваше с коя книга да започне, Надежда усети нечий поглед върху себе си и се огледа. На съседната маса седеше момче с очила и тъмна коса – симпатично на вид – то държеше в ръце книгата, на която се бе спряла и тя и я наблюдаваше. Когато погледите им се срещнаха, младежът се усмихна. Тя неусетно му отвърна със същото.

Животът на Надежда бързо промени своя ритъм – постоянното висене пред телефона и телевизора беше отстъпило място на чести посещения в библиотеката, тя се запозна с Виктор (това беше имато на тъмнокосия младеж) и скоро им стана навик да седят заедно и да обсъждат книгите, които четяха. Оказа се, че интересите им съвпадаха не само по отношение на литературата, но и в много други сфери и разговорите им продължаваха с часове и винаги бяха интересни. Надя скоро усети как с нетърпение очаква всяка следваща среща, а момчето от другата страна на океана беше забравено, сякаш чувствата и към него се изпаряваха с всяка минута, в която тези към Виктор се засилваха. Но този път привличането беше взаимно. Не закъсня първата им целувка – на нейния мост, в един дъждовен ден – а скоро слад това те се запознаха и с родителите на другия. Връзката им ставаше все по-силна с всяка следваща разходка, с всеки следващ разговор, с всяка следваща книга, прочетена и от двамата.

Тази година март беше необичайно топъл и слънчев. Надежда се разхождаше по моста с усмивка на лице, наслаждавайки се на времето и гледката. Скоро беше навършила пълнолетие. И наистина се чувстваше променена, макар че доскоро мислеше, че въпреки осемнадесетте си години, ще си остане същата. Сега тя се чувстваше много по-зряла, отколкото преди три месеца, когато незнайно кой, може би съдбата, я отърва от телефона и я изтръгна от лудостта и. Сега тя беше щастлива, беше отворила сетивата си към света и грабеше от красотата му с пълни шепи. Имаше прекрасен човек до себе си, на когото можеше да разчита, беше намерила призванието си, а покрай него още много хобита и неподозирани интереси, беше започнала да оценява всичко около себе си – слънцето, галещо лицето и, възрастният човек, дарил я с топла усмивка, когато му отстъпи място в автобуса, книгата, от която научи толкова много за страната, в която беше родена.

Беше трудно за вярвяне как нещо толкова просто – излизането от света на малките електронни кутийки – за Надя беше достатъчно да преоткрие себе си и собствените си качества и да започне да живее живота си здраво стъпила на земята.

 Това се оказва достатъчно, за да намери човек себе си в истинските неща – в книгите, в изкуството, в природата. То се оказва достатъчно, за да се научи човек да бъде благодарен, да обича и да бъде обичан, да усети удовлетворение и радост. А какво повече може да искаш от живота?

Тес Касиди