Барселона – тайната на Гауди

Марина беше потънала в блажения спомен за онзи щастлив момент на наивно очакване преди настъпването на голямата промяна в живота и. За нея това време беше моментът, в който самолетът за Мадрид излетя от София и тя видя отвисоко града и планината, с ясното съзнание, че скоро гледката коренно щеше да се промени и сивотата в обвитата в облаци столица щеше да бъде заменена от ярко слънце, топлещо бистрите води на Средиземно море. Марина обичаше да лети и се почувства напълно свободна в момента, в който самолетът набра скорост и се откъсна от земята – тогава тя беше свободна от миналото, но и все още твърде далече от бъдещето, свободна и от самото време, определено от Земята, останала далеч под самолета и дебелия слой облаци. Този кратък момент на пълно щастие я крепеше през цялото време, в което тя се опитваше да се нагоди към новия си начин на живот.

Младата жена вече от няколко месеца живееше в Барселона, започваше да свиква с ритъма на това толкова живо, шумно и цветно общество, славещо се в цяла Европа с горещата си кръв. Ежедневните дейности и навикът обаче не бяха в състояние да намалят възхищението и от великолепното изкуство в града, изтъкан от ръцете на световноизвестни архитекти и художници. Красотата беше навсякъде и под всякакви форми – модернистична и Сревновековна архитектура, цветове и монохромност се редуваха и придавяха неповторим чар на Каталунската столица.

Марина се откъсна от размислите си за миналото точно навреме, за да не изпусне спирката си. Тя слезе от метрото и бързо де запъти към Медицинския факултет за първата си лекция, докато преглеждаше записките си от предния ден.

Изведнъж някой силно я бутна, момичето загуби равновесие и падна тежко на земята. В този момент Марина спря да чува шума на улицата, зрението и се замъгли, а после всичко потъна за миг в тъмнина. Следващото, което тя си спомни, беше усещането, че се носи във въздуха. Не беше същото, както, когато летеше със самолет. Сега тя се чувстваше напълно безтегловна и се рееше над Барселона, наблюдавайки отгоре града. Тя установи, че се намира в „Ешампле“,  но имаше нещо различно в подредения испански квартал. Нямаше ги нито модернистичните небостъргачи, нито шосетата и колите. Каталунската столица изглеждаше като излязла от миналото. Марина бавно се спусна към земята, без да има контрол над собствените си действия. Когато стъпи на кардъръмената улица, тя вдигна поглед към внушителната Саграда Фамилия, извисяваща се величествено пред нея.  Храмът на Светото семейство не изглеждаше така, както тя я помнеше, някой части бяха различни, други липсваха изцяло. Но, разбира се, строежът още не бе завършен, Марина знаеше историята на последния шедьовър на Антонио Гауди, както вероятно всеки друг човек, живеещ в града. Докато се възхищаваше на внушителното съвършенство на катедралата, някой я потупа по рамото. Марина се обърна и напълно се стъписа, когато установи, че пред нея стоеше Антонио Гауди.

-Къде беше, Лусия? – попита той с приятен дълбок глас на испански. Марина обаче го разбра, въпреки, че испанският и въобще не беше на високо ниво. Тя чувстваше, че, въпреки присъствието, си нямаше контрол над тялото си, беше като кукла на конци. Тя му отговори на перфектен испански:

-Казах ти, че отивам до ателието, чичо. Не си ли спомняш, че ти самият ме помоли да го направя?

-Да, наистина! Напоследък мисля за толкова неща, че все по-често се случва да забравям.

-Всъщност напоследък мислиш само за едно нещо – каза момичето с лека усмивка.

-Както винаги си права, скъпа – архитектът също се усмихна и добави: – А сега трябва да се връщаме. Имаме още много работа за вършене.

Двамата тръгнаха към катедралата и влязоха във величествата сграда. Качиха се по извито каменно стълбище и стигнаха дълъг коридор. Марина уверено се запъти право към стената и натисна една от тухлите, която мигом потъна между другите, а до нея се отвори врата, за чието съществуване никой непосветен не би могъл да предположи – тя беше перфектно скрита в каменните детайли, украсяващи стената. Архитектът и младата жена влязоха в стаята. Марина се възхити на уюта, излъчван от  прекрасния кабинет с камина и огромно бюро, затрупано със скици и рисунки. Тя тръгна към работната маса, но не забеляза ниския каменен праг, спъна се и отново се строполи на пода. Всичко се повтори – всичко стана за миг черно, а след това студентката отвори очи.

Шумът от забълзания делник нахлу рязко в главата и, заедно с усещането, че лежи на студения асфалт. Клаксоните на колите бяха достатъчно показателни, че странната случка с Барселона от деветнадесети век беше приключила. Над младата жена се беше надвесил възрастен мъж с очила, който я гледаше загрижено. Попита я дали е добре и се извини, че я е бутнал по невнимание. След като се изправи, Марина го увери, че е добре и благодари за загрижеността.

Все още замислена над странното си преживяване, тя погледна часовника си само, за да установи, че от бързането нямаше да има смисъл – все пак беше закъсняла за лекцията и  реши, че може да си позволи да я пропусне. Странен беше фактът, че времето, през което беше срещнала великия архитект, беше изключително кратко – според часовника и бяха минали само няколко минути от слизането и от метрото. Още по-странно беше самото преживяване. Всеки детайл от срещата и разговора с Гауди се бяха запечатали ясно в съзнанието на Марина. Тя се запъти към близкия парк и си избра една сенчеста пейка, след което отвори компютъра си, за да проучи повече за съдбата на архитекта. Прочете няколко статии, докато не попадна на нещо, което не знаеше – малък детайл, който сега предизвика в нея силно вълнение – Антонио Гауди бил особено близък с племенницата си Лусия, която му помагала с неговия труд по времето, което прекарала в града. Това странно съвпадение я накара да погледне още по-сериозно на случилото се. Ами ако наистина съществуваше този таен кабинет? Ами ако плановете на Гауди за Саграда Фамилия не бяха изгорели в Испанската гражданска война, а бяха останали скрити на сигурно в самия храм? Това би променило всичко. Множеството проекти и опити за завършване на катедралата най-накрая биха се овенчали с успех. И то – не как да е – а точно по начина, по който го е замислил самият Гауди. Така това гениално произведение, превърнало се в смисъл на живота на своя създател и в символ на Барселона, би било завършено по възможно най-съвършения начин.

Колкото и налудничава да беше идеята, Марина не можа да се сдържи, стана и тръгна към храма на Светото семейство. Пътят не беше дълъг и след по-малко от половин час тя стигна до катедралата. Както винаги опашката пред входа беше огромна, но  младата жена търпеливо изчака реда си и плати за входа. След като влезе в сградата, тя веднага забеляза стълбището, което при всички положения не беше предвидено за любопитни туристи, но тя се промъкна между тълпата и се качи. Всичко беше същото, както си го спомняше и тя бързо намери правилната тухла. Затаи дъх, сложи ръката си върху студения камък и натисна. В първия момент нищо не се случи, но после тухлата поддаде и вратата се отвори с подобен на стон звук. Сърцето на Марина беше участило ритъма си, тя понечи да влезе в стаята, но в този момент чу зад себе си стъпки. Член на охраната стоеше на върха на стълбището и гледаше с изненада нея и вратата. Вероятно я беше видял на камерите, но сега това нямаше никакво значение.

-Госпожице, какво правите тук? – попита мъжът на испански и Марина с изненада установи, че новопридобитите и знания по испански не се бяха изпарили заедно със странното видение и тя мистериозно беше проговорила езика.

-Вие знаехте ли за съществуването на тази стая? – попита го тя, парирайки въпроса му.

-Никога не съм виждал тази врата, а и друг път съм идвал тук. Как разбрахте за това място?

Марина се поколеба, но трябваше да сподели откритието си така или иначе, така че разказа доста промемена версия, че и станало любопитно да се качи по стълбите, залитнала и случайно се подпряла на стената, при което вратата мистериозно се отворила. Охранителят не изглеждаше напълно убеден в историята и, но не попита нищо повече.

-Сега не може да не погледна какво има вътре – каза Марина твърдо.

-Не по-малко от вас искам да разбера какво се крие вътре – разпалено отговори мъжът.

Марина отвори вратата и влезе, следвана от него. Всичко беше покрито с дебел слой прах, но това сякаш бе единствената разлика с кабинета от спомените на студентката. Бюрото, камината, скиците – всичко си беше на мястото. След като осъзнаха същноста на откритието, двамата решиха да не пипат нищо, а първо да се свържат със специалисти и да им разкрият какво са намерили.

След няколко дни цяла Барселона кипеше. Новината, че всички, мислени за изгорели във войната, скици на Антонио Гауди са намерени и строежът на Саграда Фамилия ще продължи по първоначалния си план се беше разпространила мълниеносно и сега не само цяла Испания, но и Европа говореше за това. В допълнение към чертежите на катедралата имаше скици по други проекти, които дори не бяха започнати, но, разбира се, вече се мислеше и за тяхното осъществяване.

Марина поиска анонимност. За нея беше достатъчна невероятната връзка, коато беше осъществила с Гауди и не желаеше да става обект на обществано внимание. Тя беше осъзнала своята невероятна любов към архитектурата и сега стоеше пред вратите на Интернационалния университет на Каталуния с куп декларации и формуляри в ръце. Веднага след като осъзна значимостта на това, което беше направила, тя реши, че съдбата и не е да учи медицина и да работи цял живот в болница и, че влечението и към изкуството не е просто нещо, с което да се занимава през свободното си време. Строежът на Саграда фамилия щеше да продължи още много години и тя беше решена по един или друг начин да се включи в него. Но дори това никога да не се случеше, Марина беше щастлива, че детските и мечти да се занимава с изкуство щяха да се сбъднат. Тя знаеше, че вече е на прав път в живота си и удовлетворението от тази мисъл я накара уверено да пристъпи прага на университета и бъдещето си.

Тес Касиди