Свръхчовек - разказ с неочакван край

Свръхчовек

Влизам в двора през голямата дървена порта. Мисля. С усмивка на лице наблюдавам красотата около себе си, тишината, идилията на малкия морски град. Къщата на брега със зеления двор, щастливия лабрадор и вечно кънтящия смях... не минава ден, без да се замисля за късмета си да попадна в този оазис.

Гледам градината – тревата леко жълтее днес. Необичайна картинка за перфектното семейство е да видя дори такъв дребен детайл извън строя. С периферното зрение виждам бързо движещо се към мен черно петно. За пореден ден кучето Ушко съумява да ме изненада и аз падам по гръб в тревата под тежестта му. Цялото ми лице е в лиги, но пък се усмихвам, докато се вмъквам в имението.

Работя при семейството вече две седмици. Така и не разбрах каква точно е ролята ми в това домакинство... понякога помагам в работата на Надя, докато чисти за пореден път лавиците на библиотеката. Учудващо е колко хора живеят в имението. Странно изглежда колко персонал се скита насам-натам без особена причина.

Мария слиза тичешком по стълбите. Взаимна симпатия има между мен и най-малката дъщеря на семейство Русо.  Живите очи на момичето като че ли заличават необичайните черти на лицето, причинени от някакво генетично заболявяне.

Мария ме хваща за ръката и ме завлича в кухнята. Лучия прави закуска за семейството си всяка сутрин и днес не е изключение. За мен остава загадка защо жената, наела толкова персонал в къщата си, държи сама да приготвя храна за всички всеки ден. Не е от хората, които имат цялото време на света да готвят, нито от тези, които живеят за кулинарните си подвизи.

-Добро утро!

-Добро да е! – поздравява ме Лучия, без да вдига очи от закуската.

Мария ме завлича до масата и ми показва рисунките си. Тя не е проговорила нито веднъж за двете седмици на нашето познанство, но аз не разпитвам. Усмихвам се на рисунките. Детето бута молив в ръката ми и празен лист пред мен в очакване. Започвам да рисувам, а детето жажно попива движенията на графита по хартията.

-Закуската е готова – оповестява Лучия и бута чинии пред мен и пред дъщеря си. Майката на трите деца се опитва да ме храни всеки ден. Колкото и да съм благодарна за усилията, отказвам почти винаги. Не, че съм срамежлива, просто всичко, което готви Лучия, има ужасен вкус. Тя ме гледа навъсено как почти не докосвам закуската си.

В кухнята нахлуват останалите членове от семейството един по един и скоро масата е пълна с хора. Чува се тракане на чинии, никой не показва, че храната не му харесва, напротив, всички бързо и с видимо удоволствие омитат чиниите си като всеки ден.

Бащата на децата се появява и поздравява. Кашля силно. Така е откакто съм в дома, а Лучия ме изненадва с поведението си: тя само гледа как съпругът и се дави. Момчетата спират разговора си и тревожно поглеждат към баща си. Лучия става от масата, взима чантата си и пожелава приятен ден със сдържана усмивка. Тя отива да изпълнява лекарския си дълг.

Скоро момчетата отиват на училище, а баща им се оттегля да работи в кабинета си. Оставам с Мария и двете рисуваме и се усмихваме. Забелазвам, че кожата на детето е леко червена, а усмивката е застинала на лицето му. Слагам ръка на малкото челце. Гори. Викам бащата. Слагаме момичето в леглото.

***

Телефонът звъни настойчиво. Лучия се извинява и излиза да говори със съпруга си в коридора на болницата.

-Мария е с температура – разтревоженият глас съобщава.

Лучия дава напътствия със спокоен лекарски тон и обещава да побърза да се прибере.

„Случва се. По-бързо, отколкото мислих.“

***

Минават няколко дни, през които Мария лежи в леглото. Малката не е изгубила духа си и желанието да рисува, но очевидно е болна и това ме тревожи все повече. С всеки следващ ден още някой член на домакинството не се чувства добре. Двете момчета се оплакват от постоянно главоблие, персоналът също. Чистачката Надя се оплаква, че постоянно и се гади.

В сряда седя на леглото на Мария и я гледам как рисува. Днес леко ме боли глава и се чудя дали не съм пипнала вируса. Детето привлича вниманието ми и гордо показва рисунката си. Поощрявам момичето. Рисунката обаче е доста странна. Мария рисува винаги това, което вижда, затова ми прави впечетление нарисуваната сцена. Тъмната коса на Лучия не може да се сбърка – всички останали в дома имат толкова светли коси, че изглеждат почти бели. Мария е нарисувала майка си в кухнята – изглежда приготвя храна. Обаче жената на рисунката е вдигнала ръце над съда и изсипва нещо странно на вид в него. Показвам го въпросително на Мария. Детето е по-умно, отколкото изглежда на пръв поглед – взима чист лист и рисува някаква черна кутийка и до нея бели таблектки. Предполагам, че майката слага в храната някакви витамини, вероятно се опитва да подсили имунната система на семейството си.

В четвъртък пристигам в имението по-рано. Изненадвам се, че лабрадорът не се нахвърля да ме ближе. Всъщност кучето не се вижда никъде. Мария също не ме посреща и предполагам, че още спи. Влизам тихо в кухнята. Лучия е будна. На котлона нещо къкри, а жената седи пред плота и вади няколко таблетки от черна картонена кутийка. Стрива ги и ги слага в съда на котлона.

-Здравей! – поздравявям и затварям вратата.

Лучия подскача стреснато и скрива бързо кутийката. Обръща се навъсена към мен:

-Не са ли те учили да чукаш, преди да влизаш!?

Не казвам нищо. Вече почти месец всяка сутрин влизам в къщата. Не съм почукала нито веднъж. И това никога не е било проблем.

Целият ден минава като в мъгла. Съпругът на Лучия не се появява, децата са болни, а аз нямам никаква работа и чета роман сама в кухнята. Надя е в болнични. Погледът ми шари през редовете на книгата, но мисълта ми е другаде... при кутията, от която Лучия извади хапчетата тази сутрин. Същата, която Мария беше нарисувала. Но един въпрос постоянно се върти в главата ми: Кой прави лекарства и ги опакова в такъв цвят картон?

Четенето е изгубена кауза. Излизам на двора да търся Ушко. В задния двор лабрадорът лежи на сянка под дървото. Това не е характерно за жизненото животно. Приближавам се. Ушко не изглежда добре. Не искам да притеснявам нито Лучия, нито съпруга и. Затова звъня на единствения си познат ветеринар и го моля за помощ. За късмет той е свободен и направо идва с колата си до имението. С общи усилия качваме кучето на задната седалка и тръгваме към клиниката. Петър е твърде замислен и бръчката на челото му не ми вдъхва спокойствие.

Крача напред-назад из клиниката. Не издържам на напрежението. Прегледът се проточва твърде дълго. Накрая излизам да подишам чист въздух. Не се чувствам добре. Главата ме боли, коремът – също. Приятелят ми излиза от клиниката.

-Какво е положението?

-Не знам. Трябва да се направят изследвания. Не съм виждал такова нещо досега. Не откривам никакъв проблем, а кучето определено се чувства зле...

-Кога ще са готови резултатите от изследванията?

-До час, ако ги пуснем сега.

-Ще изчакам.

Не ме свърта на едно място и тръгвам по крайбрежната алея. Животните винаги са ми били слабост и съм привързана към Ушко. Гладам часовника си, стрелките му не мърдат. Времето се влачи.

Влизам обратно в клиниката. Петър снове и гледа напретнато в един лист. Отивам при него.

-В кръвта му има странно химично съединение. Не съм виждал такова нещо. Освен това нивата на няколко показателя са критични. Все едно това вещество изпива от кръвта му желазото и някои други важни съединеня. Натрупало се е. Сигурно кучето е приемало някаква отрова с храната.

-Ще се оправи ли?

-Трудно е да се каже. Може да му се прелее кръв и до го оставя в клиниката за няколко дни. Не знам какво повече да направя. Ако не приема повече от това вещество, може би ще се възстанови, но не мога да бъда сигурен.

-А дали можеш да направиш тестове на човек?

-Ами... теоритично да. Защо?

-Имам известни подозрения...

Разказвам му за случващото се в дома на семейство Русо, за странната болест, за Лучия е нейните хапчета, за собствените си оплаквания. Все по-логично изглежда между всичко това да има връзка.

Петър се съгласява да направи тестове и на мен. След час резултатите са готови.

-Същото вещество има и в твоята кръв. Не е толкова зле, колкото при кучето, но определено се е отразило и на теб. Вероятно ще е добре да отидеш в болница.

Аз обаче имам други намерения. Мисля за усмивката на Мария, за нейните рисунки, за момчетата. Привързала съм се неусетно към децата. Вървя обратно към къщата, свечерява се и Лучия вероятно се е прибрала, но трябва да направя нещо. Трябва да си изясня нещата. Трябва да помогна на децата.

В къщата е тъмно. Няма признаци на живот. Вратата е заключена. Не смея да вляза с взлом и се прибирам.

Петък е. Вратата на имението е все така заключена. Стоя в двора известно време. Гледам към прозореца с надеждата да видя Мария. Чукам силно по вратата. Викам. Никой не отговаря. Къщата е празна.

Събота е. Телефонът ми звъни. Номерът е непознат, но вдигам. С леден тон гласът на Лучия ми заповядва:

-Не ни търси. Не се опитвай да правиш нищо. Няма да ни намериш. Ако искаш, задръж кучето. Всяко твое действие ще има последствия.

-Но защо тровиш собственото си семейство? Да ги убиеш ли искаш!?

Студеният смях от другата страна на линията потвърждава тезата ми:  Лучия е съвършено луда.

-Това е единственият начин да защитя семейството си. Ще оцелеят, ако са достатъчно силни. Ако не са, няма да се справят с живота. Няма смисъл да се мъчат.

Разговорът прекъсва. Опитвам да звъня отново. И отново. И отново. Знам, че е безсмислено. Но аз няма да се откажа. Ще намеря Лучия!