Разказ?

 

Рейчъл затвори корицата на “Анн от фермата „Грийн Гейбълс”. Някои детски книги изобщо не са за деца, мислеше тя. Не, не някои, всички добри детски книги, които някога бе чела. 

Като повечето упорити малки деца, когато и вмениха задължението да чете, тя отказа категорично и твърдият отказ се задържа цели две години, докато не откри сама съвсем случайно магията на книгите. Оттогава на приливи и отливи потъваше във въображението си и книгите и изплуваше в действителността на света около себе си. И така се случи, че много детски книги останаха непрочетени навреме. Но сега го виждаше. В поезията, в картините и в детските книги: хората, създаващи изкуство, не живееха в този свят, не изцяло и не винаги. Всеки човек има своите моменти на потъване и изплуване, някои погребват въображението си по-рано и по-дълбоко от други, но има и такива, които отказват да го погребат изобщо. И с този отказ отказват да погребат и децата в себе си. 

Рейчъл от дете обичаше да рисува. От момента, в който можеше да държи химикал в ръка. Но дойде момент, в който трябваше да избира какво да учи, светът стана по-реален, по-тежък и по-богат на задължения, вина и отговорност. И се изпълни с думи: гимназия, години, език, образование, професия, кариера. И тя трябваше да избира. И погреба въображението си. Но го погреба плитко, неубедително и късно. А то беше живо. И така се случи, че в годините се събуждаше и излизаше изпод хвърлената неубедителна лопата пръст. И като всяко дете, тепърва вкусващо света без опит и без представа за живота, всичко беше ярко, ново, истинско и вълнуващо за въображението ѝ.

Сега Рейчъл разбра какво е изкуството, колко кураж изисква не само да го създадеш, но и да го споделиш. И че истинското изкуство, независимо дали в картина, поезия или детски роман, винаги съдържа частица от създателя си. И затова може да е ужасяващо да бъдеш такъв създател. Да бъдеш откровен до такава степен, че да разкриеш въображението си, мечтите си, най-съкровените си мисли, душата си - това прави изкуството…. това, което е. Няма дума да се опише - красиво, велико, прекрасно - не могат да опишат същината му. По същия начин, мислеше си Рейчъл, няма как да се опише любовта с думи. Тя бе опитвала, но никога не беше успявала и в един момент се отказа. Можеше да мисли денонощно за това, да чувства, да преживява, но да облече в думи магия - никога. Това е думата, осъзна момичето. Магия. Единствената дума, способна да опише изкуството и единствената, способна да опише любовта.

Повикаха я, беше се отнесла в четене, а после в мисли, всъщност Рейчъл беше в библиотеката и се очакваше да чете съвсем друго. Често се случваше и когато пишеше разкази, и когато рисуваше - все се намираше някой да прекъсне мисълта ѝ, а после все се случваше някой да иска да види и прочете преди да е готова да сподели. И в такива моменти тя решаваше или да не сподели с никого сътвореното или да не довърши започнатото. Несправедливо е, мислеше тя, да е толкова трудно и толкова лесно да потънеш в друг свят и да знаеш, че дори да излееш душата си в думи или образи, може никой никога да не се открие в нея. 

Рейчъл се върна към мислите си за Луси М. и как момичето едва ли е вярвало, че някога романът му ще бъде четен от милиони, че ще бъде превеждан и ще стане вдъхновение за мнозина и източник на още много изкуство в какви ли не форми. 

Когато четеше хубави детски книги, Рейчъл знаеше, че гледа право в душите на авторите им. Знаеше, че би могла да избере и друг път и за себе си, но най-благодарна и сигурна беше точно за решението си да следва пътя на фактите, науката и здраво стъпилите на земята, убили въображението си рано хора. Защото знаеше, че светът не е пригоден да разбира изкуството и създаването и разбираше от малка колко трагично е това. Сега, вече пораснала, но все така четяща детски романи и пишеща разкази, които не споделяше с никого след това, жената най-накрая видя цялата картина - как самата тя се вдъхновяваше да пише, четейки красиви книги, как се вдъхновяваше да рисува, виждайки красиви гледки, разбираше създателите и разбиращите красотата, но и какво коства да споделиш с ясното съзнание, че никои двама не виждат света по същия начин. 

Рейчъл знаеше за самотата в изкуството, виждаше тъгата зад думите и щрихите и благодареше на Бога всеки ден, че не е част от този безкраен и прекрасен свят на въображение, на видимото невидимо и възможното невъзможно. И също толкова благодарна беше на всеки, дал живота си, разкрил душата си и дарил света и хората с красота, с изкуство, с творение. Беше благодарна, че може да се възхити, да изпита чувствата, които други хора може би са изпитвали преди стотици години, да види света през очите им, да усети тъгата, мъката, тежестта на един друг свят и друг живот. 

Рейчъл погледна през прозореца и се усмихна на раззеленилото се дърво отсреща. Усмихна се на сойката, кацнала на клона с нефелни още листенца. Тя не беше забелязала нищо от това, когато влезе преди часове в библиотеката, но светът сега беше друг и тя беше различен човек. Както Луси М. беше оставила частица от себе си в своята книга, така Рейчъл в онзи ден прие частица от романа в себе си и благодари на жената, която преди векове бе отстояла себе си в едно заслепено общество, неспособно да различи красотата и истината. Никой не разбра, че в онзи ден Рейчъл влезе в библиотеката, но оттам излезе друг човек. Но тя знаеше и виждаше магията в това, както я виждаше в раззелененото дърво и в размърдалото се топло и живо въображение, което щеше на остане будно поне докато тя напишеше някой разказ, нарисуваше картина или просто намереше друга книга, в която да намери между страниците мечтите, мислите и душата на създателя ѝ или своята собствена.